Къщата на ужасите

Къщата на ужасите беше в източната част на парка. Тя имаше форма на човек, или по - скоро вещица. Когато се влезеше просто трябваше да продължиш пеша напред. Всичко беше тъмно, нямаше лампи, а благодарение на магьосници нямаше право да свети нещо. Излизаха прилепи, вещици, демони, вампири. Накрая се стигаше до огледала. След това се преместваха в блъскаща кола и коланите директно се закопчаваха. Падаше кръв, храна, умрели хора. Направо да умреш от СТРАХ !

За Мартин Дейвис

Хелоуин. Не беше ли това празникът, който се организираше с цел да се прогонят злите създания и духове от домовете и градовете на хората?! Да. Мисля че точно това беше смисълът му. Въпреки че повечето хора, го правеха по-скоро за забавление от колкото заради другата причина.
Но странното беше, че в град като този, град пълен със създания на мрака също празнуваше Хелоуин. Чудно ми беше каква бе идеята на цялото това нещо? Специално на мен не ми беше забавно да се обличам или маскирам като някакво тъмно създание. По дяволите, та аз съм си. Демон. Мога всеки ден да изкарвам акъла на хората и много малко неща можеха да изкарат моя.
Дори не осъзнавах какво правя тук, изправена точно пред къщата на ужасите. Място, което всяка година ставаше все по-зле. Защо изобщо си правеха труда да украсяват и омагьосват такива места, като домовете на вещиците и без това можеха да те накарат да настръхнеш.
Както и да е. Да се върнем на въпроса - Стоях изправена гледайки към мрачната сграда. Гледах с празен поглед как "хората" влизаха един след друг, сякаш вътре ги очакваше нещо много готино. Вятърът развяваше леко косата ми, но хубавото беше, че духаше срещу мен и я вееше назад а не в лицето ми. Черната рокля, с която бях облечена, също се полюшваше лекичко.
- Къде си Мартин... - промърморих на себе си поклащайки се лекичко напред-назад. Имахме среща тук, а той закъсняваше вече...2 минути. По принцип му се случваше да подранява, но сега явно беше решил да не го прави. Точно на тримесечният ни юбилей той реши да закъснее. Вярно, че по принцип такива работи като отбелязване на времето прекарано с половинката не ми правеха впечатление и ми се струваха твърде лигави за моята особа, но с него беше някак различно. Тримесечието не беше кой знае какво и все пак само мисълта, че вече три месеца съм с този човек ме караше да се усмихвам. И все пак щеше да бъде различно ако бяха шест, а защо пък не дванадесет месеца?
Минаха пет минути. Свих кървавочервените си устни поставяйки дилемата на първо място. Да вляза или да го изчакам. Реших, че ще бъде по-добре да вляза в къщата, за да видя какво са измислили този път. А той така или иначе щеше да ме открие.
Още с прекрачването на прага чух няколко умопомрачителни писъка. Нужно ли беше това? Тръгнах бавно напред. Не можех да видя върху какво стъпвам, но ми се стори доста противно. Тъмнината бе обгърнала абсолютно всичко и всички и не можех да видя дори собствената си ръка. Непрекъснато разни хора се бутаха в мен и пищяха в ушите ми. Наистина не можех да осъзная какво търся тук. Малко след поредният сблъсък с непознат, атмосферата стана по-спокойна. Причината беше, че повечето от хората напуснаха къщата и вече можех да дишам спокойно.
Изведнъж пред мен изскочи някаква имитация на вампир. Вдигнах проницателно вежда и го заобиколих. Тъкмо си помислих, че ще бъде много забавно да се опитат да ме изплашат с демон и стана точно това.
- Добър опит - засмях се и чух как смеха ми се разнесе из помещението. Това ми подсказа, че може би имаше само няколко човека в къщата, включително и аз. "Къде си Мартин..." помислих си отново и жална физиономия се появи на лицето ми.

P.S: Извинявам се, че е толкова зле! Обещавам, че следващият ми пост ще е на ниво :D

Часовникът бавно отмерваше времето, а аз се мотах отново и отново със странични неща, без дори да се сетя, че с Арабела ще празнуваме тримесечието си точно на този празник. "Мили Боже!". Скочих веднага от мястото си и бързо отървавайки се от дрехите си, се отправих към стаята си, за да се преоблека. "Какво ли ще носи момичето ми?"... Добре, не беше сега момента да мисля за това. Реших да не се костюмирам. Усмихнах се и се облякох като за официално събиране, но не ме касаеше особено в момента. Притеснено се дооправих, приведох се в приличен вид и погледнах часовника си. Закъснявах вече с пет минути. Благодарение на вампирската си скорост изтичах до най-близкия магазин, за да купя цветя и бонбони. Определено обожавах факта, че съм Хибрид. Върнах се от там, от където тръгнах и си повиках такси. Качих се по най-бързия в таксито и трескаво наредих на шофьора:
-Прави каквото искаш, но веднага ме закарай до къщата на ужасите... Ще ти платя колкото е необходимо. - усмихнах се с онази си неповторима арогантност и се облегнах назад, чакайки да достигна крайната си дестинация. "Хайде, хайде... Закъснявам за срещата..." прошепнах няколко пъти на себе си и се загледах навън.
Нощта вече бе постлала воала си над града, а студения вятър й пригласяше, леко играейки си с клоните на дърветата. Всичко това би трябвало да бъде някак страшно и Хелоуинско, но не... Дори не знаех защо точно в град с толкова много същества трябваше да се празнува подобен празник. Та аз бях Хибрид, а гаджето ми Демон! Можеше ли подобно честване да ме уплаши? След минута-две вече бях пред къщата на ужасите, от където излизаха толкова много "хора". Усмихнах се и се шмугнах вътре. Загледах се в отвратителния мрак и видях НЕЯ... Видях Арабела, която стоеше там, сама, в изискана черна рокля и ярко червило. Усмихнах се и отидох при нея като й подадох цветята и картичката и с онова мое глуповато изражение, което я спечели в началото, казах:
-Един глупак иска да ти се извини, за това че едва не изпусна юбилея ни... - засмях се и й подадох и кутията с бонбони като се надявах да не ми е много сърдита, за това, че не се появих по-рано или точно на време. Хванах я за ръка и продължих да се разхождам с нея, когато насреща ни изскочи един фалшив призрак:
-Хах, чаршафът ми е много по-страшен от това. - засмях се и целунах Арабела. Огледах се наоколо и след това нежно обходих лицето й с върха на пръста си. Надявах се да не съм размазал червилото й, защото до колкото бях наясно, момичетата мразеха да им размазват грима.
-Успяха ли да те стреснат с нещо? - попитах аз като се огледах наоколо, но без полза, защото с всяка изминала година нещата отиваха във все по-кофти посока.