Драконовата планина

Недалеч от Даркстоун или по - точно от Източната част на града се намираше много висока планина. Но не беше проста планина с дървета и чист въздух. Там живееха дракони. Драконите се намираха на върха на планината, на най - високият. А на по - ниските части също можеше да се намерят дракони, но с по - малки размери от истинските. Една особеност имаше на най - високият връх. Говорещите кралски дракони. Това бяха кралете на драконите, на различните видове. Те можеха да говорят, като хората. Обикновено хората идваха да споделят с тях.

Облаците над мен символизираха сякаш някаква предстоящо бедствие. На пръв поглед нямаше кой знае какво там горе, но дълбоко в себе си знаех, че това е класическия пример за затишието пред буря. Нещо предстоеше да се случи, но все още не знаех какво е. Преди около петдесетина години, преди да започна да вървя по пътя на усъвършенстването, най-вероятно щях да бъда до Бог постоянно, молейки и карайки го да ми сподели малко от онова, което той знаеше за това, понеже ако някой знаеше какво значи всичко това, това беше той. Тогава щях да бъда жаден, отчаян за знание. И щях да направя всичко, за да го получа.
Но не и сега. Бяха минали твърде много години и бях изпитал твърде много. Сега вече знаех, че търпението е ключът към знанието. Трябваше да не бързам, трябваше да изчакам малко и след достатъчно време знаците щяха да се появят пред мен. Всеки точно тогава, когато трябваше. Той се грижеше за всичко и той щеше да се погрижи аз да знам онова, което ми трябваше. В това бях сигурен.
Изправих се и запалих още една цигара. Драконите говореха едни с други зад мен, но аз не им обръщах внимание. Сега имах нужда от усамотение и тези планини предлагаха идеалното място, за да го получа. Драконите не ми пречеха. Те, за разлика от повечето създания, които бях срещнал досега, разбираха човешата душа. Разбираха кога един човек (или ангел) имаше нужда да остане насаме с мислите си, кога търсеше компания и още какво ли не. Можех дори да кажа, че тя бяха по-умни от хората, но за това твърдение Той щеше да ме накаже доста здраво. И въпреки това не спирах да си го мисля.
Загледах се към хоризонта, докато издишвах поредното кълбо от дим. Далече в небето се виждаха няколко самотни облака, които също като мен, сякаш копнееха за усамотение. Това някак противоречеше на всичко, което знаех и чувствах, но аз реших да го приема такова, каквото беше. Не беше моето място да съдя онова, което не разбирах. Все още не бях готов за това. Някъде в бъдещето щеше да дойде един ден, когато аз щях да достигна такова ниво на съвършенство, че да променям света така, както аз искам. Ала дотогава ми оставаше просто да съзерцавам всичко, което виждам и да поддържам съзнанието си отворено за всичко, което Той предоставяше.